Валтер Бонати идва в България

В края на октомври т. г. у нас – по покана на Община Банско, Италианския културен институт и Сдружението “Международен фестивал на планинарския филм”, идва Валтер Бонати, който е смятан за най-големият алпинист в света през 50-те и 60-те години на ХХ век.

На 31 октомври т. г., от 17.00 часа, в Банско, в Голямата зала на читалището “Никола Й. Вапцаров”, ще се състоят представяне на неговата последна книга “Моите спомени”* и среща с него.

Автор на феноменални солови изкачвания в Алпите, Валтер Бонати има решителен принос за италианската премиера през 1954 г. на най-красивия и най-трудния осемхилядник – К-2 (8611 м). “Гуру” на световния алпинизъм, оказал влияние на поколения алпинисти от цял свят, той е един от най-талантливите писатели на планинарска тема.

Предлагаме ви откъс от книгата “Моите спомени”, като България е първата страна в света, където книгата е преведена и издадена.

К2, бивак в снежната виелица (1954 г.)

30 юли 1954 г., осем часът. Четирима души бяхме в лагер 8 на 7627 м – Акиле Компаньони1, Лино Лачедели2, Пино Галоти3 и аз. На следващия ден, без никаква друга алтернатива, трябваше да осъществим финалната атака за първото изкачване на К-2. Ако това не станеше, още на следващия ден щяхме да се окажем без никакви провизии, изтощени физически от голямата височина, и което е най-лошото – рискувайки да останем напълно парализирани от лошото време. С други думи, очакваше ни провал и …адио К-2. Тактиката ни през тези дни – може би замислена от Компаньони, а след това подкрепена и от ръководителя на експедицията Дезио4 – предвиждаше да оборудваме и да снабдим с всичко необходимо лагер 8 или евентуално, при необходимост, да изградим още един, девети лагер. Но постепенно нещата се развиха по-различно. Компаньони и Лачедели, тоест водещата свръзка, изобщо не бяха направили опит за създаване на лагер 9. Нещо повече, необходимите ни кислородни бутилки останаха в лагер 7, захвърлени направо в снега. Поради което положението бе, така да са каже, малко отчайващо…

Галоти и аз стигнахме до лагер 8 и след като осъзнахме деликатната ситуация, веднага взехме отношение към проблема. И двамата едновременно, но независимо един от друг, спонтанно и напълно безкористно предложихме нашата помощ – единствено с цел да спасим експедицията. Казахме на останалите, че сме готови да се върнем в лагер 7 и да вземем последните две бутилки заедно с храната. Ще ги качим до лагер 8 и оттам, в рамките на деня, ще ги транспортираме до лагер 9, който все още не е организиран. Още предишния ден, изкачвайки се към лагер 9, Компаньони и Лачедели, доста изтощени, бяха захвърлили на пътя своите раници с всичките провизии и цялото палатково оборудване.

Разбира се, както се бяхме споразумели предварително, Компаньони и Лачедели, стигайки до раниците си и продължавайки нагоре, трябваше да организират щурмовия лагер 9 по-ниско от предварително предвиденото място, за да имаме ние възможност да стигнем до него преди настъпването на вечерта.
И така, около осем сутринта и четиримата оставихме зад гърба си лагер 8. Компьньони и Лачедели тръгнаха нагоре. Аз и Галоти се отправихме в обратна посока, към мястото на лагер 7, за да вземем кислородните бутилки.

Долу срещнахме Ерих Абрам5 и двамата му височинни носачи от племето хунца6 – Махди и Исахан. Бяха натъпкали в раниците си малко повече неща от тези, които щяха да им трябват горе. Заедно стигнахме до лагер 8. Но точно тук Галоти изведнъж капитулира. През последните дни наистина се претовари доста над възможностите си. Наложи се аз и Махди да транспортираме кислорода. Но тъй като физически здравият и великодушен по характер Абрам също поиска да добави безценната си помощ, почти три часа се изкачва с нас двамата. Така тримата се сменявахме при транспортирането на изнурително тежкия товар с кислорода. Най-после пристигнахме в лагер 8.

После продължихме с Махди нагоре. Измина много време, откакто оставихме зад себе си кота 7900 м – една седловина на безопасно място, където с Компаньони и Лачедели бяхме предвидили появата на лагер 9. Макар че бяхме надвишили тази кота с денивелация от близо 100 метра, така и не се натъкнахме на палатката на двамата. Бяхме огорчени и обезверени. Не ни оставаше нищо друго, освен да се насочим към една огромна скална формация, която се открояваше горе, във височината. Това бе последната ни надежда да открием някъде там, може би скритата от нашите погледи палатка на Компаньони и Лачедели. Нямахме никаква друга алтернатива по пътя към К-2.

Започна да се свечерява. Наоколо притъмня. Появиха се облаци. „Къде сте бе, хора? Защо не отговаряте?” – викахме. Пълно мълчание. Вече с часове деряхме гърла, за да ги викаме. Никакъв отговор. Странно, как така не ни чуват? Излязохме над 8000 м. Спряхме на стръмния склон, останали почти без дъх и затънали до колене в снега. Стояхме върху коварния стръмен склон и имахме усещането, че сърцата ни ще се пръснат в гърдите от непосилното напрежение. Нямаше как да седнем, за да си починем върху стръмния наклон. Преди това успявахме да облекчаваме тежината на товара, навеждайки се силно напред. Но сега, при тази стръмнина, бяхме принудени да напредваме ребром и в твърде неустойчиви пози. Аман от тези бутилки! Ама че гадни стоманени цилиндри! Направо ни смазваха с тежината си. Хълбоците ни бяха като атрофирани, а от време на време гърбовете ни започнаха да поддават при усилие.
Само някакви си десетина метра ни отделяха от скалите. Само след няколко минути сумракът напълно ще капитулира пред нощта. Махди започна да крещи неистово някакви несвързани думи, които аз, естествено, изобщо не разбирах. Нямаше съмнение, че направо е вбесен.

Това бе някаква силна тревога, която не можеше да продължава повече. С рязко движение се освободих от товара и събирайки сетни сили, се насочих право към голямата скала. Даже малко я подминах. В един миг, паднал на колене и напълно изтощен, видях, че зад скалата няма никаква палатка! Обхвана ме силен спазъм, сякаш нещо се сгромоляса вътре в мен и вече не бях в състояние да контролирам мислите си.

Когато дойдох на себе си, наоколо вече бе пълен мрак. И въпреки това забелязах няколко стъпки, които завиваха наляво към най-стръмната и най-заледената стена. Махди бе точно до мен и на оскъдната звездна светлина видях как очите му просветват. Свалих ръкавиците и бръкнах в джоба си, докато напипам електрическото фенерче. Опитах се да го запаля, но не успях. Изглежда студът го бе изтощил докрай, докато го носех във външния си джоб, за да ми е винаги под ръка.

Вече нямаше никакво съмнение, че нашите другари са някъде там горе, далеч и точно зад стената вляво, доста встрани от пътя. Кой знае къде са се забутали? Защо, бе? Как сега в тъмното ще се опълчваме на тази проклета стръмна и заледена стена, като трябва да се щураме наоколо, за да ви търсим палатката?

При така стеклите се обстоятелства за нас двамата с Махди не оставаше никакво друго решение, освен веднага да се върнем и да се подслоним в лагер 8. Но утре сутринта тези двамата какво ще правят без кислород? Бихме могли да изкопаем малка тераска в склона, където да поставим товара с кислородните бутилки и после да слезем в лагера. Но каква е гаранцията, че през нощта няма да се загубят, затрупани от навеище, отнесени от лавина или от срутване на сераци7? Още повече, че се намирахме точно под заледен склон. А да вървим нагоре при нашето състояние, би било безумен риск.
„Лино! Акиле! Обадете се! Кажете, че ни чувате!” И отново само тишина, прекъсвана само от впечатляващите викове на Махди, който все още бе ядосан.

В главата ми се роди още една идея, затова макар и трудно, повече със жестове, отколкото с думи, успях да я предам на другаря си. Идеята ми бе да направим още един последен опит да стигнем до предполагаемото и най-вероятно място на палатката, която би могла да бъде тук горе, вляво, под пояса от червеникави скали. Това означаваше да се изкачим по стръмния, тесен кулоар, за да стигнем до основата на споменатите червеникави скали. Оттам наляво, по не особено стръмен терен, който успях да разгледам преди да се стъмни, бихме могли да стигнем до мистериозната палатка. Но Махди посрещна предложението ми доста хладно и продължи да крещи.

Слязох, за да взема товара с бутилките, който оставих малко по-надолу, и се качих отново до скалата, където бях оставил Махди. Заварих го още по-разярен да размахва пикела нагоре, псувайки наред всички (вероятно и нас). Заради тъмнината не виждах изражението на лицето му, но трябва да е било страховито. Изпитах ужас, защото си дадох сметка, че отчаянието му вече надхвърля всички граници. Започнах да предчувствам много лоши последствия.

Още веднъж вдигнах на гръб злополучния товар от двайсетина килограма и отново започнах да крещя имената на двамата си другари. За пореден път тишина. Махди вече бе извън себе си. Ту сядаше, ту ставаше. Въртеше се наоколо. Превъзбудата го караше да върши най-абсурдни неща, дори да не забелязва тежестта, която все още носеше на гърба си. Клатушкаше се плашещо и всеки момент – аха-аха – да се прекатури надолу. Бих могъл да го спра само с върховно усилие, но в този момент, в състояние на обезумяване, той сигурно бе много по-силен от мен. Накрая малко се поуспокои, докато аз, прикривайки уплахата, успях някак си да го придумам да седне до мен. Ако не беше се натрупал толкова сняг, кой знае колко пъти досега щяхме да се прекатурим в надолу в пропастта.

Положението бе такова, че вече бе невъзможно да се придвижим към лагер 8. Вероятността утре сутринта Компаньони и Лачедели да се окажат без кислородни бутилки отстъпи на втори план пред още по-лошата перспектива да се придвижваме в това състояние и при пълна тъмнина. Моят другар, напълно извън себе си, сигурно всеки момент можеше да направи погрешна стъпка и да падне А аз, движейки се зад него, дори няма да го видя и няма да успея да блокирам въжето след неговото падане.
Затова разсъждавах върху едно крайно решение: да изчакаме тук зората, на бивак.

Сигурно това бе най-рискованото решение, но то бе породено от отчайващата ситуация.
Инстинктивно започнах да се въртя на сляпо, с пикела в ръка. Опитвах се да натрупам достатъчно сняг, за да се оформят две места едно до друго. Докато работех, разсъждавах и главата ми се изпълни със страшни видения. В един момент най-изненадващо започнах да крещя: „Не, не искам да умирам! Не трябва да умирам! Лино! Акиле! Не може да не ни чувате! Помогнете ни! Проклети да сте!” След това започнах да ги заплашвам – тягостно и продължително: „Ще видите вие, само да ми паднете!” Преживявах едновременно криза на яростта и възмущението и ми бе трудно да се овладея. Освен че бях най-подло изоставен, се чувствах и напълно предаден. Накрая, сякаш събуждайки се от някакъв зловещ сън, осъзнах, че съм направил една доста прилична площадка. Махди изглеждаше доста по-спокоен и по-примирен и отговаряше на всеки мой въпрос с неизменното „Не, саб” (съкращение от сахиб – господарю). Целият трепереше и се тресеше от студ.

Продължих да дълбая, докато върхът на пикела започна да отскача от леда и това ме принуди да спра. Площадката изглеждаше достатъчно голяма и за двама ни. Когато седнах, за да изпробвам размерите й, забелязах, че външният й край стига до коляното ми, а горната й граница е точно на нивото на главата ми. Дължината й бе около един метър, дълбочината – шейсет сантиметра. Махди, който до този момент ми помагаше при работата като стоеше неподвижен и сгушен, някак си отнесен, сега изведнъж се оживи с едно неочаквано „Йес, саб!”

Няма смисъл да ви казвам, че мястото бе ужасно и опасно. Намирахме се точно в центъра на стръмния заснежен кулоар, който се спуска перпендикулярно от големия надвесен серак над нас, в този изключително заснежен жлеб, който през следващите години ще бъде определян като „Гърлото на бутилка” или „Гърловината”. Съдейки по скалите наоколо, може би се намирахме на височина над 8100 метра. Изчислих, че от тази сутрин съм преодолял денивелация от над 200 метра на слизане (до седми лагер) и след това още 700 метра на качване. Което би трябвало да означава, че нашето изкачване, по отношение на предварителния план, се е увеличило с 200 метра денивелация над котата от 7900 метра, където трябваше да се намира, но за съжаление липсваше, лагер 9.

Тези двеста метра в повече, превърнати във време, необходимо за преодоляването им – естествено без да прибягваме до кислорода от бутилките – са равняват на тричасово ходене по възможно най-трудния път. Това уравнение се получава, имайки предвид най-напред екстремното напрежение, на което си подложен на такава почти стратосферна височина заради липсата на кислород. След това са огромните усилия, необходими, за да носиш цял ден на гръб такъв огромен товар. Не на последно място е психологическият фактор. Според научните критерии (на физиката и физиологията) при така споменатите условия възможностите да се напредва се свеждат до 50-60 метра денивелация на час.

Но нека се върнем пак при нас. Макар че се бяхме поуспокоили, преди да се заемем с бивака, решихме да извикаме още веднъж с цяло гърло имената на другарите се. Прегракнали, останали без глас, едва успявахме да произнесем имената им. И ето, че се случи нещо невероятно: в гробната тишина откъм скалното образувание над нас забелязахме някаква светлинка. „Лино! Акиле, тук сме! Защо чак сега се обаждате?”
С доста груб и рязък глас Лачедели се заоправдава с думите: „Да не искаш да висим цяла нощ навън и да мръзнем заради да теб!” Изобщо не приех сериозно неговата грубиянска духовитост, защото един от първите ефекти на разредения въздух е повишената раздразнителност и вцепенението. Казах си: „Та нали аз допреди малко също отправях обиди, заплахи и ругатни по техен адрес. „Имате ли кислород?” – дочух отново гласа.

„Да”- отговорих аз.
„Добре,оставете го и слезте веднага!”
„Не мога” – възразих. „Махди няма да може”.
„Какво?”
„Казах, че, Махди няма да може. Аз ще се справя сам, но той не е на себе си. В този момент отива към стената!”

Докато между нас се водеше този диалог, Махди се изправи светкавично и напредвайки пипнешком в тъмното и говорейки несвързано, тръгна направо към стръмния заледен пасаж по посока на светлината, без да си дава сметка за опасността, изпречена на пътя му. Той не само не можеше да се ориентира от тази светлина, но дори изглеждаше заслепен от нея.
„Махди, върни се! Но гуд!” – продължих да крещя на английски.

Но воден от инстинкта за оцеляване, от надеждата за живот, която му се явява под формата на светлинен лъч, той продължи да действа като безумен въжеиграч. В един момент светлината изчезна. Помислих си, че двамата идват да ни се притекат на помощ. Махди, застанал на тъмния склон, започна да крещи като бесен: „Но гуд Компаньони саб! Но гуд Лачедели саб!” Крещеше и за втори път изпадна в криза. След това като по чудо изведнъж се осъзна и се върна обратно.

Напразно чакахме Лачедели и Компаньони при нас. Отново започнахме да викаме. Крещяхме за помощ, но повече никой не ни отговори. Имах чувството, че в душата ми като дамга се отпечатва нещо жестоко. Редувайки обещания с молби, успях да убедя Махди да стои близо до мен. Нямаше съмнение, че двамата са ни изоставили, а приятелят ми на всяка цена иска да се върне в лагер 8 и ми го обяснява с безумни жестове. На два пъти успях да го удържа и накрая той разбра, че рискува да се прекатури в пропастта с главата надолу.

Свалих котките от обувките в опит да подобря кръвообращението в краката ми. Повторих същата операция и с Махди, който, изтръпнал от студа, побърза да се отърве от тях. Гърлото и устните изгаряха от непоносимата жажда. Тършувайки във всички джобове, открих единствено три карамелени бонбона. Това бе цялата ни утеха и храна едновременно. Пъхнахме ги в устата, но веднага след това се наложи да ги изплюем, защото не ни бе останала и капка слюнка.

Нощта бе спокойна. Само от време на време покрай нас изсвистяваше вятърът. Големият студ обаче бавно настъпваше. Исках да видя колко е часът, но ми бе трудно да се разкопчая и затова се отказах. Най-после с облекчение можехме да поседнем. От осем сутринта не бяхме спирали след осми лагер, за да организираме транспорта на кислород за нашите другари там горе. Бивакът в момента наистина бе поносим, може би защото мускулите ни все още бяха загрети. Но какво щеше да стане по-късно? Искаше ми се да не мисля за това, но дали щях да успея?

Небето бе осеяно с безброй звезди, толкова ярки, че имаха истински отражения в снега. Струваше ми се, че преди няколко часа бе много по-тъмно. Нямаше Луна, но виждах очертанията на върховете наоколо. В долината се кълбяха мъгли, които обгръщат планината чак до 7500 метра. Спектакълът бе грандиозен. Всички по-високи върхове на Каракорам, които очите успяваха да обхванат, сякаш изплуваха от огромно млечно море. Точно пред мен бе върхът Скианг Кангри8, вдясно – величественият силует на Броуд Пик9. В далечината се извисяваше Гашербрум-1 (или Хидън пик)10. Но над всички тези колоси доминираше К-2, а аз бях точно под него. Инстинктивно вдигнах поглед към моята планина и тя сякаш ме предизвика, разкривайки ми сянката на страховитата си ледена снага, възвишаваща се чак до небето. Наподоби ми митичния Дамоклев меч. Това наричам аз надвиснала отгоре опасност. Дори само един малък къс да се отцепеше от тази смъртоносна отвесна грамада, щеше да ни помете надолу за части от секундата.

Зловещият мраз направо ни парализира. Притискахме се един о друг, за да намалим максимално контакта с леда, върху който се бяхме сгърчили. Нееднократно успявах да не допусна някой от крайниците ми да изгуби чувствителност, борейки се отчаяно с вкочаняването. Много често както движението на ръцете и краката, така и разтриването се оказваха недостатъчна защита срещу настъплението на студа. Тогава грабвах пикела и започвах да удрям там, където усещаш, че губя чувствителност. Според една спорна теория, това помага за възстановяване на кръвообращението и за избягване на бълнуването заради недостига на кислород.

Внезапно, като плесница, ни зашлеви първият порив на суграшицата. След това още един и още един. Накратко, връхлетя ни истинска стихийна виелица, толкова силна, че ни засипа с леден прах навсякъде, отгоре и отдолу по дрехите. С мъка успях да прикрия носа и устата, за да не се задуша, макар че бях напълно заслепен. Това бе истинска инквизиция, а борбата ставаше още по-отчаяна. Не можех да си обясня дали се борим, за да живеем, или само защото все още продължаваме да сме живи.

В един момент чух неистов вой точно до себе си, но човешки, а не предизвикан от вятъра. Инстинктивно протегнах ръка към неуловимата сянка. Направих това тъкмо навреме, точно преди Махди да полети в бездната. Едва ли ще узная някога дали това бе поредният му импулсивен и отчаян опит за бягство към лагер 8. Стържейки с ръце, изкопах хоризонтална дупка в снега, пресован от виелицата, и пъхнах глава в нея, търсейки убежище от стихията. Изтезанието продължаваше.

Развидели се. Вятърът поутихна. Море от мъгли се разстла върху планината само на стотина метра под нас. Малко след това започна да се прояснява. Няколко звезди продължаваха да светят в безоблачното небе. Атмосферата бе неподвижна от звездния мраз. Нямах представа колко часа е продължил снежният пъкъл, но си давах сметка, че тялото сякаш вече не ми принадлежи. Не усещах нито ръцете, нито стъпалата си. Краката ми бяха замръзнали и изобщо не ме държаха. Ръцете обратно – бяха поразени от неудържимо треперене. За щастие, съзнанието ми все още бе бистро.

Останал без сили, се разделих с Махди, който дори без да дочака изгрева на слънцето, започна да се спуска към лагер 8. Нямах представа какво повече бих могъл да направя, за да го спра и да го разубедя да не взема това безразсъдно решение. Единственото, което успях да направя, бе да му помогна отново да си сложи котките. Нищо друго. „Бедни ми приятелю” – си казах. Страшният студ през нощта заедно с преживените мъки и терзания бяха оставили отпечатък върху лицето му. Видът му бе ужасяващ и докато се тътреше надолу, движенията му изглеждаха несигурни и сковани до недодяланост. С болка в сърцето се питах дали ще се успее да се справи. Но не направих нищо повече от това да го наблюдавам.

С горчива ирония си дадох сметка, че оставам толкова безучастен, проследявайки как слиза надолу сам, докато снощи толкова се страхувах за живота му. За щастие, краката му добре затъваха в снега, натрупан през нощта. Но това бе увеличило опасността от лавини. На около четиридесетина метра по-надолу Махди застана на ръба на стръмния склон и застина неподвижен. После потеглих и аз, а сърцето ми бе заседнало в гърлото. Следвах нерешителното му слизане, като спирах за кратки почивки през няколко метра. Изпитах искрено облекчение, когато го видях да се отдалечава от тези зловещи 200 метра. Сега можеше да се спъва и да залита колкото си иска. Рискът да се прекатури в опасната зона на планината бе преодолян.

Подобно на видение слънцето изплува над морето от мъгла и породи безкрайни снопове от лъчи и сенки. Неговите лъчи, все още доста плахи, ме накараха да спра да треперя. Свалих ръкавиците, вдървени от студа. Ръцете ми бяха просто неузнаваеми, така набръчкани и вдървени, но много бързо си възвърнаха формата си и дори започнаха да ме наболяват.

Най-после можех да си погледна часовника, който се бе превърнал в пленник на студа. Оставаха няколко минути до шест. Какво ли става с онези двамата отвъд скалите? Денят настъпи, а те не се показваха никакви. Палатката им продължаваше да бъде мистерия за мен. Започнах да се масажирам и да раздвижвам гърба си, блъскан цяла нощ от стихията. Леденият прах се бе просмукал в брадата, покривайки лицето ми с ледена глазура. Опитах се да я махна Отново извадих на открито двата товара с бутилките, затрупани през нощта от стихията. След това надянах котките и започнах да слизам към лагер 8. Невероятно бе колко несигурен и нестабилен се чувствах, въпреки че вече бях се отървал от големия товар. На всяка крачка трябваше да забивам пикела и да се хващам за него, за да не падна.

Най-накрая оставих зад гърба си двестаметровия стръмен участък. Усещах, че отново си възвръщам чувството за равновесие. Внимателно навлязох в лабиринта от пукнатини на ледника. Преодолях го и малко по-късно ме застигна някакъв зов, който идваше от високото. Погледнах внимателно нагоре, но не видях никого. Виждах отново само товара с бутилките, обагрен в ярки цветове, точно на мястото, където ги оставих. Наоколо нямаше никакъв друг признак на живот. Вдигнах пикела във въздуха и го размахах в знак на отговор. И продължих слизането.

Дойде и краят – бях в лагер 8. Преди да се спусна в него, хвърлих още един поглед нагоре, към моя бивак и околностите му, очаквайки да открия знак от човешко присъствие. Напразно. Стана точно осем часът.

Концентрирах се върху непосредствената си цел и си казах: „Може би още една стъпка и ще си сред приятели, в палатката, на сигурно място. Сега е много по-лесно да преодолея ледена стена, трябва само да се плъзна по гръб. Ето, готово!” Един полет в празното пространство и бях четири метра по-долу, затънал в снега до кръста. Не без вълнение съзрях двете палатки в лагера. Бях до тях, но все още ми приличаха на мираж. Бях само на няколко крачки от тях, но все още ми се струваха недостижими. Вероятно това се дължеше на чувството на облекчение, което те обзема, когато си постигнал целта си, когато психологически всичко е свършило.

При пристигането си се озовах лице в лице с носача от племето хунца Исахан, излязъл от палатката да събере сняг за топене. След моя въпрос къде е Махди, ме успокои, че е пристигнал преди малко и вече е в палатката. Свалих котките от краката си и влязох в палатката, заета от Галоти и Абрам.

Ето как е описал този момент в дневника си Галоти: „Малко преди седем ни събуди някой, който широко отвори входа на палатката. Бе Махди, който изникна пред нас с уплашено лице. Показа ни краката и ръцете си, изтерзани от студа. Пръстите на едното му стъпало бяха почернели, очевидно пострадали много сериозно. От обясненията му със задъхан глас не ни стана ясно нищо и останахме доста разтревожени за състоянието му. С Ерих се спогледахме, без да имаме смелостта да направим каквито и да било предположения”. Малко след това пристигнах и аз.

Бедният ми, Махди, моят нещастен и великодушен приятел. Екстремните преживявания в Хималаите не са били нещо ново за теб, но никога не си плащал такава висока цена. В мислите си, с възхищение и вълнение, те виждам отново и отново сред твоите планини, на височини с най-разредения въздух. Виждам те на една ледена стена, гръб до гръб с друг човек със замръзнали крайници, който ти стъпка по стъпка се опитваш да свалиш надолу, към дъното на долината. Човекът, който влачиш към спасението се казва Херман Бул, самотният покорител на Нанга Парбат.

Споделих с приятелите си драмата от нощта. Това, което ги порази най-много, е как съм останал цял и невредим.

Към 17.30 часа Исахан изникна в палатката ни и каза на английски:
„Сахиб близо до изкачване на К-2!”

Изскочихме навън. От вълнение в гърлото ми заседна буца. Две точки бавно и ритмично продължаваха изкачването по наклона под върха, син като небето в този час на залеза.

Часът бе 23.00. Пет сърца ликуваха за това постижение в същата тясна палатка на лагер 8. Имената им са: Ерих Абрам, Пино Галоти, Акиле Компаньони, Лино Лачедели и аз. В този момент и единствено в този момент успях да се абстрахирам от всичко останало.
Но би било нещо абсолютно несправедливо да изтрия от съзнанието си едно такова изпитание. Подобни случки оставят незаличими следи в душата на едно момче и разтърсват дълбоко все още неоформения му душевен свят.

*Оригинално заглавие: Walter Bonatti, “I miei ricordi. Scalate al limite del possible”

Книгата е публикувана за първи път през 2008 г. в Италия от “Baldini Castoldi Dalai” (Editori dal 1897)

©“Baldini Castoldi Dalai” editore S. p. A. – Milano, ISBN: 978-88-6073-417-4

©Walter Bonatti

Първо издание на български език

Copyright© for Bulgarian edition by International Mountain Film Festival Society, 1113 Sofia, Yuri Gagarin street, bl. 97/ A

Превод: Валери Ценков©
Издава ©Сдружението “Международен фестивал на планинарския филм”

ТАЗИ КНИГА Е ПУБЛИКУВАНА С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА ИТАЛИЯ

Questo libro è stato pubblicato grazie ad un contributo finanziario del Ministero italiano degli Affari Esteri.

Тази книга се издава със съдействието на Община Банско и
Първа инвестиционна банка

––––––––-
Акиле Компаньони1 – италиански алпинист (1914-2009), автор на първото изкачване на К-2 на 31 юли 1954 г. с Лино Лачедели. С многобройни изкачвания на Дан д’Ерен, Матерхорн, Монте Роза, в района на Ортлер. Собственик на хотел във Валфурно, гид и ски-учител. Кавалер на най-голямото отличие на страната си – Големия кръст за заслуги към Република Италия.

Лино Лачедели2 – италиански алпинист (роден през 1925 г.), стъпил за първи път на К-2 с Акиле Компаньони на 31 юли 1954 г. Основните му изкачвания са направени в Доломитите – на Тре Чиме ди Лаваредо, Мармолада, Тофана, Чивета, но също на Гран Капюсен, Пиц Бадиле и др. Преди експедицията през 1954 г. е водопроводчик. След това е собственик на магазин за екипировка, алпийски гид и ски-учител.

Пино Галоти3 – италиански алпинист от Милано (роден 1918 г.), химик по образование. Основните му изкачвания са в района на Монблан, в Дофине, на Ченгало-Бадиле и др.

Дезио4 – Ардито Дезио (1897-2001), италиански учен, алпинист и пътешественик, ръководител на експедицията, която реализира първото в историята изкачване на К-2. Като алпинист има изкачвания в Юлийските и Карнийските Алпи, в района на Ортлер, на Демавенд в Иран и др. Прави геоложки географски изследвания в Алпите, Албания, Турция, Гърция, Йордания, Иран, Пакистан, Либия, Етиопия, Сахара. Преди К-2 организира и ръководи 11 експедиции на различни места по света. През 1929 г. е участник в италианската експедиция в Каракорум.
Публикувал е около 600 труда в областта на геологията, географията и палеонтологията. Преподавал е в Университетите на Павия, Флоренция и Милано. От 1927 до 1972 г., когато се пенсионира, работи в Катедрата по геология (дълго време е неин завеждащ) на Университета в Милано, където основава и Институт по геология. През 1987 г. ръководи експедиция, която установява кой е по-висок – Еверест или К-2, и разполага италианска научна лаборатория в южното подножие на Еверест, която се занимава с активни изследвания до днес.

Ерих Абрам5 – или Енрико Абрам (роден през 1922 г.), започва да се занимава с алпинизъм на 17 години. Терен на неговата катерачна дейност са целите Алпи, а негови партньори и близки приятели са Карл Гомбоч, Тони Егер, Херман Бул, Уго Помпанин, Карл Шонталер, Роберто Озио. През зимата на 1942/ 43 г. е в Кавказ с батальона на италианските алпийски стрелци. В края на Втората световна попада в съветски плен на територията на Чехословакия и прекарва времето до 1948 г. в съветски лагер (района на Урал). Другата му голяма страст е летенето и много дълго време работи като инструктор в Аероклуба в Тренто.

Племето хунца6 – представителите му са от индоевропейски произход и населяват долината на река Хунца в пакистанската провинция Балтистан. Близки са до племената вакхи (в Афганистан) и шина (в Кашмир). Според спекулациите хунца са потомци на войници на Александър Македонски, останали по тези места след похода му на изток. Изследвания посочват, че балкански генетичен компонент съществува само у афганските пущуни.

Серак7 – голяма ледена отломка или леден блок, най-често появила се след свличане на ледник по стръмен склон и разпадането му на части.

Скианг Кангри8 – връх (наричан още Staircase Peak, 7545 м) в района на Балторо Мустаг в Каракорум (Пакистан), на китайско-пакистанската граница, на 7 км по права линия североизточно от К-2. Името Staircase Peak (“Стълбището”) дължи на Източния си гребен, по който има пет гигантски стъпала. Изкачен е за първи път на 11 август 1976 г. от японците Йошиоки Фуджиоджи и Хидеки Нагата.

Броуд Пик9 – 12-ти по височина връх в света (8047 м), наричан още К-3 и Фалчан Кангри (което е превод на Броуд пик на езика балти). Изкачен е за първи път на 9 юни 1957 г. от Фриц Винтерщелер, Маркус Шмук, Херман Бул и Курт Димбергер, които представляват австрийска експедиция начело с Маркус Шмук. Курт Димбергер ще бъде официален гост на Деветия международен фестивал на планинарския филм в Банско от 25 до 29 ноември 2009 г. и с неговата презентация ще бъде открит кинофорума вечерта на 25 ноември т. г.

Гашербрум-1 (или Хидън пик)10 – 11-ти по височина в света, с оригинално име К-5, разположен на границата между Китай и Пакистан. Първи на него стъпват Пийт Шьонинг и Андрю Кауфмън (на 5 юли 1958 г.). Те са участници в американска експедиция под ръководството на Никълъс Клинч.