“От всичко обичаше най-много свободата”
Днес се навършват 108 г. от рождението на Стефан Попов (24 януари 1906 г., София – 20 октомври 1989 г., Мюнхен)*, по чиято инициатива на 19 ноември 1929 г. е основан Българският алпийски (тогава – планински) клуб. Това е поводът да си спомним за този изключителен човек, планинар и български интелектуалец – този път с кратки фрагменти от книгата му “Безсъници”**.
“Годината 1959-а бе в много отношения знаменателна. На първо място тя ми върна планините. Старият планинарски нюх ми показа сърцето на Лехталските Алпи, първите три седмици бродяшки живот бяха достатъчни да им се врека до живот. Лех стана ежегодна традиция, “отпуск” в идеалния смисъл на думата, в който се отскубвах от темпото на милионния Мюнхен и можех да подредя мисли, спомени и впечатления, да водя монолози, в които собственото ни “аз” понякога ни изненадва с идващи от мистерията на съзнанието ни творчески прозрения – с една дума, да достигна онази интензивност на умственото битие, когато ти остава да намериш само формата на своето творчество. Но “отпуск” означаваше също пречистване, проветряване сред природата – наречете го, ако щете, пантеизъм, ако щете романтика! – чувстваме живота и мъртвата материя като едно в произход и проява, когато планинската тишина е всъщност шепот, примесен с повея на вятъра и песента на планинските цветя, с грохота на водопадите и припева на облаците, идващи от безкрайността и потъващи в нея, и когато преживяването на върха е истинско самоувенчаване. В Лех делничните дни бяха празници, в които обръщаме “възвишеното безсмислие” на всяко блаженство, позволяващо да вдигнем отново глава и да устремим погледа си във висините. Някъде на този свят човек трябва да има възможност да благодари на Бога, ако трябва да му се помоли, къде другаде, освен пред величествените олтари на планините, в които вярата носи вместо примирение възвисяване? Така светът на Лех стана за мен и в останалите дни от годината обещано помирение и забрава, видение на отдих и светлина. Каквото и да изживявах, увещавах се, че все пак ще дойде ден, в чиято утрин ще поема за тези планински селения и ще разменя поздрав с боровете и езерата. С всички тях бяхме станали интимни след безкрайните мълчаливи монолози, нарушавани от шума на падащи камъни или ромола на скритите поточета. Познавах пътеките, склоновете, горските просвети, ливадите с цветя, в съзнанието ми се бяха набили профилите на висините, близките и далечни хоризонти, сребристите огледала на езерата, капризите на снежните преспи, тъмните сенки на скалите и умълчаните чела на върховете…
Патериол (3056 м)
Но Лех ми стана най-сигурният показател за задаващите се старини. В първите години все още дръзвах, с безотговорното лекомислие на младините, да поемам сам към върховете. Не ме уплаши надписът “Nűr fűr Geűbte!”***, стоящ до “Щуртгартер Хюте” пред козята пътека за Валуга; не се поколебавах много да се закатеря по Мадлиох към примамващия с чара на формите си Рупите Гросе Вилдгрубеншпитце, както и не ме сепнаха трудностите на прехода към Гьопингер Хюте, след като се бях опитал на Браунаршпитце. Но тези “подвизи” не ги повторих… С напредването на годините умът и волята започнаха да се подчиняват на сърцето, за съжаление, само във физиологичния смисъл на думата: неговите удари започнаха да определят не само крачките, но и височинните метри, до които се възмогвах. И тъй, красавецът Патериол в долната Росана, Матерхорн на Фервала, трябваше да го гледам отдолу, “Червената стена” – отстрани. Но гледките, на които очите ми се радваха от другите върхове около Лех, бяха като някаква реална Фата Моргана, залегнала в съзнанието ми като небесен орнамент. Белите снежни рози бяха символи на чиста радост, опияняване от духа на потайния Алмрауш. И всичкото това богатство – за почервенелите от алпийски рози склонове даже и не говоря! – цъфтеше в душата ми и в дните на градската й притесненост. Бе ли пресилено да кажа, че Лех бе станал за мен някаква втора домовина?”
Из главата “Уединение”, стр. 234-235
“Като че бе вчера: седяхме на терасата на Басмаджиевата къща в Колони над Женевското езеро и поглъщахме с очите си пролетта, превърнала пред нас цялата околност в някакъв фестивал на цвят. Но гледката на това прелестно омагьосване бе надмината от тази на Алпите, когато самолетът политна от Женева на изток към Мюнхен и изскочи от облачната постеля: на юг, сияеща в обедното слънце, грейна веригата на алпийските четирихилядници. Очарован, слисан, омаян – това са думи, които са слаби да предадат видението. В дългия ми живот очите ми са се радвали на безкрайно много и безкрайно хубави гледки – спомням си сега подобна прелест от Кран Монтана към Вализките Алпи с Матерхорн в привечерното здрачаване, не по-малко поразяващата гледка от върха Монфор към Гран Комбен от групата Монблан, от хижата “Берлинер” към Цилерталските Алпи с Мьозеле, Хохфайлер и Олперер, от Гросглокнер към белия свят на Високите Татри, от хижата “Диаволеца” към белоснежните красавици – върховете Палю и Бернина, от прохода Решен към групата Ортлес в Южен Тирол, изкачвал съм с погледа си великаните на Ецталските Алпи Вилдшпитце и Вайкугел, приветствал съм, слизайки по “Гросглокнерщрасе”, разкриващите се като небесна драперия от скали т. нар. Линцер Доломитен, или пък съм лудувал с погледа си до ненасита по т. нар. “Доломитенщрасе”, изпращайки от Болцано последен привет към групата Розенгартен, бил съм готов да падна на колене пред гледката на Мармолада или пред тази на Монте Дисграция – да изброявам ли още?
Алпите – поглед от въздуха
Но всички тези незабравими гледки бяха някак частични, изрязани от великанския свят на планините. Даже бялото видение, което се разкрива пред погледа от Берн към езерото Тун с Айгер и Юнгфрау – е все пак като някакво частно жилище за Боговете, самичко за себе си. Тук обаче Алпите бяха решили да се покажат в цялостната си прелест – като космичен монумент, който живее по свое благоволение и мощ – като че да сумират всичките ми преживявания в едно вълшебство, единствено откровение в живота на човека. От Монблан на запад до групата Бернина на изток четирихилядните чела се бяха възправили в унеса на някакво мълчаливо надпреварване за благословията на Бога”.
Из главата “Европа отблизо”, стр. 257-258
“Лятото в Лех ми подари свиждане с Корвач, между Мориц и Силс-Мария: но само че този път не мъчително изкачване по снежната му гърбица, а неколкоминутно политане нагоре с междувременно построената въздушна железница. Тя е обърнала подножието на върха в панаир, но гледката си остава гледка, която стари познати като близката Марна и далечната Дисграция ми кимват одобрително с глава. За съжаление, лошо време ни преследваше и на Цугшпитце, и на Гросглокнер, който исках да покажа на дошлия от София брат на жена ми, Ото. “Големият звънар” благоволи да се покаже само през облаците.
Цугшпитце (2962 м)
………………………………
През лятото (на 1971 г. – бел. П. Петрова) на връщане от Лех се отбих в долината на Етц: Драго Цонев бе взел почина да се отслужи в Легенфелд панихида по случай 50-годишнината от смъртта на Крум Новаков. “Кумата”**** бе запечатал със загиването си в планината своя “Завет на туриста” – онова стихотворение в проза, което не липсваше в програмата на никоя туристическа забава и бе декламирано със същия патос, с който ученички рецитираха “Калиакра” на Елисавета Багряна… Името на този българин, загинал пръв в Алпите, бе станало легенда. Поддавайки се на нейния поетичен шепот, се бяхме запътили още в годините 1926 и 1928 в малкото алпийско селце, за да свалим шапки пред гроба на именития другар. В 1928 г. даже решихме да прекръстим на негово име строящата се хижа “Златните мостове” на Витоша. Преди десет години Хелмут Брокс, не по-малко легендарен основател на ЮТС, бе успял да дойде от София и аз побързах да го заведа заедно с Драго Цонев в Легенфелд, за да поставим паметната плоча на мястото на гроба. Драго води дълга преписка с местния свещеник, разпитва стари гробари и успя да установи точно това място. Маркирайки го с плочата, изпълнихме на свой ред “Завета на туриста”…
Междувременно бе починал самият Брокс в София (1969 г.). Редиците не само оредяваха, а направо се стопяваха. Асен Мандиков записа сега скромното тържество и го предаде по радиото в България. Дали са го чули там? Да са трепнали за момент сърцата на хора, които някога се трогваха от трагичното предчувствие на Кумата в неговия “Завет”? Как всичко, което имаше някога звук и образ, потъва в бездната на миналото, много по-страшна от безкрая и самата вечност?”
Из главата “Воля за образ”, стр. 267, 271-272
И няколко думи за Стефан Попов от Петър Увалиев в предговора на цитираната книга “Безсъници”: “Българският народ е балкански, но българската нация е европейска. Но прилагателното “европейска” не е просто географско описание. То е дори повече от политическо предписание, то е етическо съзнание. Да бъдеш европеец, значи да се отърсиш от безогледното и безизходно патриотарство, да нямаш друг Бог освен зачитането на правата на човека в живата разнородна тъкан на нацията, да провъзгласиш търпимостта за върховно постижение на човека и на човечеството. Това е заветът, който ни оставя единственият български философ на историята, покойният, достойният Стефан Попов. И понеже той ненавиждаше голословието и гръмословието, най-добре ще зачетем паметта му със собствените му сдържани слова, изречени на една сказка на български през 1971 г.: “Ако в България все още може да се срещне нещо от старата обич към Европа, все още се признава и застъпва мълчаливо духовното родство с нея, толкова по-високо Европа трябва да зачита тази духовна мъжественост”. За западните хора тези мъдри думи са поука и назидание, за българските управници те са посмъртен призив за покаяние”.
За Стефан Попов, след смъртта му само 20 дни преди промените в България през 1989 г., съпругата му Тина Попова пише: “Той обичаше планините и хората, музиката и цветята, красотата, изкуството и истината. От всичко обаче обичаше най-много свободата”.
––––––––––––
*Стефан Попов (24 януари 1906 г., София – 20 октомври 1989 г., Мюнхен) – един от най-забележителните българи, инициатор за създаването Българския планински клуб, смятан за начало на организирания алпинизъм у нас, и негов първи председател. Човек с необикновена съдба, той един от неколцината български интелектуалци, получили световно признание. В годините на своята младост той е редактор на списанията “Млад турист”и “Български турист”, както и на Годишниците на Българския алпийски клуб. Организатор е на първите организирани излизания на членове на Юношеския туристически съюз в Алпите.
След 1930 г. основава и ръководи движението “Млада България”. Председателства Международната студентска лига за ново устройство на Европа. По време на Втората световна война е на дипломатическа работа. След края й живее в изгнание. Той е един основателите на Българската редакция на Радио “Свободна Европа”. Написва редица произведения, които му носят световна слава на философ, публицист и политически мислител. Между тях са: “Der Wille zur Gestadt”(“Воля за облик”, 1970, Verlag Anton Hain KG, Meisenheim am Glan), “Am Ende aller Illusionen. Der europäische Kultur pessimismus”(“Краят на всички илюзии. Европейският културен песимизъм”, 1982, Verlag Wissenschaft und Politik, Berend von Notbbek, Kőln), “Безсъници”(1992, ИК “Летописи”), “Българската идея”(1994, ИК “Летописи”), “Идеята за Европа през вековете”(1999, ЕТ “Юлиана-М”).
Стефан Попов е основен представител на национално-консервативното течение сред българската политическа емиграция след 1944 г. Според мнението на специалисти той е единственият български философ на историята. Умира в Мюнхен на 20 октомври 1989 г., броени дни преди демократичните промени в България, която е най-близо до сърцето му в годините на емиграция.
Вижте също:
//www.climbingguidebg.com/index.php?module=News&type=user&func=display&sid=1037
**Стефан Попов, “Безсъници”, изд. къща “Летописи”, София, 1992 г.
***“Nűr fűr Geűbte!” (нем.) – “Само за опитни!”.
****Крум Новаков-Кумата загива в Алпите през 1921 г. В своята книга “Алпийските стени в България” (Държавно издателство за физкултурна и спортно-техническа литература, София,. 1956 г., стр. 264) Цанко Бангиев отбелязва: “Първите опити за изкачване с въже в България са направени през лятото на 1919 г. от Крум Новаков (Кумата), Панайот Минков (Пиньот), Борис Ковачев и Христо Йорданов, членове на Софийския клон на ЮТС „Витоша“. Употребени били специално въже за алпинизъм, чифт котки и ледокопи, донесени от Крум Новаков от гр. Инсбрук –Австрия.
А дългогодишният журналист от Спортната редакция на Българското национално радио и историк на ски-спорта у нас Асен Минчев в своята публикация “Ските тръгват от Русе” пише: “Първите ски (3 чифта) у нас са внесени от чужбина (1895 г.) в Русе от студента в Швейцария Стоян Киселов, главатар на градското гимнастическото дружество „Сокол“. Практическото приложение на ските започва през 1903 г. на Люлин. Ентусиасти от клон „Витоша“ на Юношеския туристически съюз създават първата организирана група скиори (1918), а на следващата година тя започва обучение по ски. Ръководител е Крум Новаков (Кумата) който е бил студент в Австрия”.
Публикацията подготви: Паулина Петрова
