Българин остана завинаги на К-2
Снимка: MountEverest.Net
Българинът Петър Унжиев загина по време на експедиция за изкачване на връх К-2 в Пакистан, който със своите 8611 м е втори по височина в света и се смята за най-красив, но и за най-труден и най-опасен осемхилядник на Земята. Подобни събития се коментират много трудно заради оскъдните факти за нещо, което се е случило на няколко хиляди километра от България и в присъствието на твърде малко хора.
Освен ако човек не е между щатните оплаквачки и коментаторите на повикване на случващото се в областта на алпинизма. Интересно, но до момента те не проявяват характерната за тях свръхактивност. Но това има просто обяснение – до загиналия нямаше друг българин, който да бъде обвинен, оплют и сатанизиран.
Но да оставим тези разсъждения и да погледнем няколко безспорни факта. След пристигането си в Исламабад нашият сънародник е продължил с джип до Скарду – столицата на провинция Балтистан и до последния населен пункт Асколе на 3000 м височина. Това пътуване е продължило два дни. Оттам започва подходът към базовия лагер на 5200 м. Той върви по ледника Балторо и е дълъг 70 километра – 70 километра отдалечаване от цивилизацията. Нормално той продължава шест-осем дни, като в някои случаи групите от трекери или високопланински туристи имат два междинни дни за почивка и аклиматизация в пунктовете Пайю на 3368 м и Конкордия на 4650 м.
Петър Унжиев, който няколко преди отпътуването си за Пакистан победи в обиколката на Витоша “100 километра за 24 часа”, постигайки 9 часа и 17 минути и изпреварвайки втория в класирането с близо 2 часа, е изминал споменатите 70 километра за 4 дни, т. е. два пъти по-бързо от нормалното. На третия ден от пристигането си базовия лагер той тръгва нагоре с пакистанския високопланински носач Уахаб Шах (Wahab Shah). Правят кратка почивка в предния базов лагер (5400 м) и стигат до лагер 1 (6100 м). Преспиват в него и на другия ден, вместо да тръгнат надолу, както повеляват принципите на аклиматизацията, продължават към лагер 2 (6700-6800 м). Това се случва миналата събота. Очевидно смазан от височината и от прекомерното натоварване, пакистанският носач веднага тръгва надолу. Петър опъва палатката си. Влиза в нея и на другия ден е намерен мъртъв в спалния си чувал.
През цялото време близо до него се намирал румънецът с американски паспорт Джордже Димяреску, който е опитен алпинист, има няколко изкачвания на Еверест. И най-важното – има при себе си една бутилка кислород за медицински цели. Но той се сеща за Петър и за нея, едва когато същата сутрин бяга панически към базовия лагер. И там – по правилото, че гузен негонен бяга – пише информация за сайта EverestNews.Com, която е също толкова недоброжелателна, жлъчна, злорада и изпълнена с лъжи и измислици, колкото тази, написана през 2004 г. по повод смъртта на Христо Христов и Мариана Масларова на Еверест…
Когато фактът, че Петър си е отишъл от този грешен свят, е потвърден от няколко души, немският алпинист Ралф Дуймович, който е собственик на трекинг-агенцията “Амикал”, има изкачвания на всичките 14 осемхилядника и на тази експедиция придружава съпругата си, австрийката Герлинде Калтенбрунер, която при успех на К-2 би станала третата жена в света, стъпила на всички осемхилядници, влиза във връзка чрез сателитен телефон с близките на Петър Унжиев. Съобщава им трагичната новина. По-късно се получава съгласието им Петър да бъде погребан на място, в ледена пукнатина близо до лагер 2.
В мейл до България Наикнам Карим от пакистанската агенция “Ей Ти Пи” пише: “Подходът до базовия лагер е необикновено важен за аклиматизацията и аз не знам защо Петър е пропуснал този толкова важен период”.
Аз също не знам. Нямам обяснение и – вероятно – никога няма да го имам за форсираното стигане от 5200 до 6700 метра за два дни. Но всичко изброено е причина Петър да стане жертва на някое от проявленията на височинната болест.
За какво става въпрос? Човек страда, разболява се, понякога умира не защото на голяма височина няма кислород, а защото неговото парциално налягане намалява. Причина за проникването на кислорода от въздуха, който изпълва алвеолите, в кръвта е по-голямото му (до 100 мм живачен стълб) парциално налягане от същото (40 мм живачен стълб) във венозната кръв. Наситената с кислород артериална кръв има налягане 120 мм живачен стълб, а в тъканната течност ситуацията е обратна. Следователно, съществуват подходящи условия за преминаване на кислорода от артериалната кръв към тъканната течност.
И става ясно защо значителното понижаване на парциалното налягане в атмосферата на високите върхове предизвиква смущения в снабдяването на организма с този газ. На височина 5300 м то е наполовина от стойността му на морското равнище, а на 8500 м – вече само една трета от същата. Особено чувствителни на кислороден глад са нервните клетки и сърдечният мускул. Това обяснява защо дори къси смущения в снабдяването на мозъка с кислород предизвикат припадък.
Смисълът на аклиматизацията е организмът да се приспособява последователно към екстремните условия на средата и да бъде провокиран да започне производство на повече червени кръвни телца, с които да се усвоява необходимият за организма кислород от вдишвания въздух.
Нормалното количество на червените кръвни телца в 1 куб. мм кръв възлиза на около 4 500 000-5 000 000 у мъжете и 4 000 000-4 500 000 у жените. Ако вземем под внимание притежаваната от човека кръв (около 5 литра) и повърхността на кръвните телца (120-140 μ², квадратни микрона), можем да пресметнем , че общата повърхност на всичките червени кръвни телца възлиза на 3000 квадратни метра! Това е т. нар. обща дишаща повърхност на кръвта. В хода на аклиматизацията количеството на червените кръвни телца нараства до 7-8 000 000 в 1 кубически милиметър, което се съпътства от едновременен процентен скок на хемоглобина. Дишащата повърхност на кръвта се увеличава чувствително, като частично компенсира последиците от намаленото парциално налягане на кислорода в алвеолите. Ако всички тези схематично описани промени в организма не настъпят, резултатът е само един…
Това е, така да се каже, медицинската и техническата страна на въпроса. Но изясняването му не намалява мъката на роднините, близките, приятелите на Петър Унжиев. Той сам финансираше експедициите си на базата на своя бизнес. Беше добър и добронамерен човек, готов винаги да се притече на помощ. Търсеше алтернатива на битността си на делови човек и я бе намерил в планината. Там, където няма смърт, а само сливане с мечтата.
Почивай в мир, Адаш!
Петър Атанасов
